Февруари (най-малкият син)

Февруари
(най-малкият син)

1994

Добрата майка води за ръка
най-малкия.
Той ще си отиде пръв,
затова е тъй капризен.
Тя се усмихваше, когато го роди,
а той се мръщи -
плаче с ледени сълзи,
които скриват живата земя;
не стопля никого със смях,
не пуска птиците да се завърнат
от южните земи
във родните си къщи.
Капризното момче обича
кристално нощно небе
и забулено болно слънце.
Играе си с вятър,
остър като бръснач,
студен като ехидна усмивка.

Уплашени от мъничките нокти,
добрите малки хора
бягат у дома,
палят печки
и се страхуват да обичат силно.
Студът изяжда нежните им пориви.
Най-малкият пирува.

Магия

1994 г.

Магия

Захвърлих злото във огън.
Обличам синьо за надежда.
Гледам червения залез за любов.
Правя магия за тебе.

Вземам мъничко от изсушения спомен,
целувам го и му вдъхвам живот.
Бих сложила и ръка във огъня
за да почувствам слънцето.
Бих тръгнала боса по стъклени отломки -
очаквам празник.
Вдишвам горещия ти дъх
и чувствам новия живот във мен.
Нося в себе си магия -
красива като мен и теб.

Адът

Да кажем, че съм се повлияла от една провокация. Ще препиша няколко стихчета, които съм писала в периода 1992-1994, с етикет "това не е опит за поезия". Започвам с "Адът" - някакви безсънни нощи ми напомня. Сега спя като пън.

***
1992

Адът е мястото, където нямаш избор.
Ако те хранят - ядеш.
Ако не дават - гризеш
самия себе си.

Крещиш, а гласът ти не се чува,
защото всеки крещи,
когато къса част от себе си със зъби,
когато няма избор,
когато осъзнава, че е тук завинаги.

Не можеш да изключиш съзнанието си -
то е по-будно отвсякога.

Не можеш и не бива -
осъден си да чуваш и разбираш всичко
заради въображаемото зло,
което някога си причинил.
И стискаш дланите в юмрук,
гориш във жажда,
гладът те омаломощава,
очите се затварят,
лепнещи за сън.
Ала не можеш да спиш.
Не можеш и не бива.

Осъден си да виждаш
и да разбираш всичко
заради въображаемия грях,
който някога си извършил.

Моли за опрощение!
Моли за забрава!
Моли за милост!
(Ще ти позволят да заспиш.)