Честно.

Зимата -

тревожи ме, замислям се за неизбежното;

приспива ме, затоплям се до огъня;

омайва ме, посягам към бутилката със виното;

променя ме, отдавам се на леност.

Какво съм? 

Зимен песимист 

студенокръвен,

пиян безделник,

пишещ думи?

Не зная, тъй ли ви изглеждам?

Не съм такава,

честно.

Без заглавие

Отдавна беше първата ми стъпка
във първия от тъмните тунели
и стъпките ме водеха навътре,
навътре и навътре. Накъде ли?

Не знаех докога ще ме затиска
на тъмното петата подкована,
но продължавах, просто много исках
да стигна и да искам да остана

на мястото, което ще намеря,
на мястото, където ще отдъхна.
Отказах се от нерви да треперя,
отказах се от ужас да изтръпвам,

отпуснах сетивата и оставих
душата да ме води и преглътнах.
Оказа се, че правилно постъпвам,
оказа се, направих вярна стъпка.

Отведе ме тунелът докъдето
е трябвало да ида. До хазната.
А боговете горе на небето
играят си с душата ми, горката.

Какво да взема, как да бъда умна
да избера най-ценните предмети?
Във двете си ръце какво да грабна,
аз имам две ръце, очите и сърцето.

Съкровището си е мое, ще го взема.
Ще го погаля, ще се взирам,
а после ще го скрия вътре в мене,
в сърцето всичко се побира.

Вещерски проблеми - втори вариант за край

В края на предната част:

Не мога да откъсна поглед от картината навън. Едно на ръка, че цялата работа с мълниите и падащите дървета е напълно свръхестествена, но освен това участниците са подредени и застинали в невероятно красива, хипнотична симетрия. Давам си сметка, че и никой от нас, вътре в къщата, не помръдва и четиримата сме затаили дъх.

Въздухът трепти от напрежение, сякаш нещо огромно ще се роди всеки момент от утробата на нощното небе. Кълбовидната мълния сменя цветовете си от оранжево до тъмночервено, изглежда като че ли невидимата сила едва я удържа на място. Белокосата жена заговаря, но ние не можем да я чуем оттук. Устните й се движат около минута, погледът й обхожда малката групичка в центъра на кръга, явно приказва на всяка от тях поотделно. Четирите наши познайници мълчат. Когато устните на белокосата спират да се движат, идва ред на нашето смахнато маце. Отговорът й се състои в едно-единствено движение, с което успява да засили кълбовидната мълния наляво към външния кръг и да я стовари върху двама дребни мъже, които за броени секунди се превръщат в купчинки димяща пепел. 

Сега белокосата е бясна.

*************

~Джаспър~

Смахнатата мацка изглежда много доволна от себе си. Вдига победоносно ръце и се обръща към къщата. Около четирите красавици въздухът потрепва размътен и като че ли изпълнен с електрически заряд. Враговете им стесняват кръга, а на никоя от тях окото й не трепва, стоят гордо изправени и съзаклятнически се сбутват по раменете. После малката им група се насочва към входната ни врата. Тънки ивици светлина се проточват в посока към най-близките им противници, още двама се сриват на земята.

По-големият отряд на нападателите им не стои безучастен. След първоначалното вцепенение започват да захвърлят предмети и светлини в опит да засегнат момичетата, но май около четирите красиви фигури има непробиваема защита. Девойките напредват към къщата безпрепятствено. Белокосата остава на място без да направи опит да ги напада. Виждам, че вдига две ръце към небето, притиска длани една към друга и извива поглед право към прозореца на всекидневната, където ние четиримата стоим вкаменени от изумление. Ръцете й правят рязко движение и сноп зеленикава светлина полита в нашата посока.

На мен ми е съвсем ясно, че тези там правят магии. Съвсем ясно ми е, че светкавицата, която достига току пред очите ни, няма нищо общо с атмосферните условия. Виждам как зеленикавата светлина залива всяка дръжка и панта и облицова стъклата. Досещам се, че този прозорец е запечатан, здраво при това. Нови зеленикави снопове политат към страните на къщата, към горните етажи, към покрива. Лоша работа. Започва да ми призлява. Запечатани сме вътре, а защо е нужно това – не знам. Недоумявам. На кого сме притрябвали?

Слагам ръка на рамото на Карлайл.

- Усещаш ли какво става?

- Затварят ни. Струва ми се, че само входната врата остана незасегната от тая зелена светлина.

- Точно така. Някаква идея какво се случва?

- Не. Абсолютно не. Мамка му.

Няма какво да говорим повече, очевидно е, че не можем да направим нищо.

Минута по-късно, входната врата бива отворена със замах и четирите хубавици се вмъкват една по една в трапезарията. С периферното си зрение виждам зелен лъч, насочен към последното незасегнато място. Край, вътре сме в капан.

Въпреки зеленикавите отблясъци по стъклата, можем да виждаме навън отлично. Там белокосата свиква малката си войска и ги кара да се оттеглят в гората. Изчезват плавно в мрака, оставяйки ме с усещането, че екшъна не е свършил, напротив, сега започва.

***

Предвид договорите, които сме подписали, ние нямаме право да разговаряме с никого, докато не обявим края на социалния експеримент. Затова все още никой от нас не е отворил уста.

Четирите мацки са изправени близо до масата в трапезарията и дишат тежко. Въздухът около тях е сякаш изпълнен с лека мъгла, после малко по малко се избистря. В стаята настава оглушителна тишина, само часовникът на стената плахо цъка за да ни напомни, че времето не е напълно спряло. Стряска ни тих, задавен говор:

- Е, Джас, май моментът не е особено подходящ да те помоля да ме изчукаш, нали?

Готината мацка се срива на колене и започва да плаче с цяло гърло. Ръцете й се тресат и бършат сълзи от бузите, после трие длани в зацапаните си дънки и хълца като преуморено дете. На мен, естествено, ми се приисква да я прегърна, и, естествено, клякам до нея и я прегръщам.

Трите й сестри се приближават и ни обграждат, загрижени и смутени, говорят й някакви успокоителни думи. Моята смахната мацка вече не плаче, но думите й излизат с хълцане:

- Не ми обръщай внимание, за първи път вдигам щит. Изтощително е. Сега дори нямам сили да те омая, не е честно!

Ръката й се насочва към слепоочието и замята косите назад.

- Виж, гледай!

Нищо особено не виждам, малко размазана пепел и нещо като засъхнала коричка кръв, или пък кафява мръсотия, на върха на ухото. В този момент решавам, майната му на социалния експеримент. Тука има дама за утешаване.

- Какво да гледам, извинявай?

- Бяла коса, ето какво!!!

Виждам наистина два-три сиви косъма, много важно. Мацката си е перфектна отвсякъде.

- Нищо ти няма, добре си си. Не е като да си побеляла като оная отвън.

- Трябваше просто да те убедя да правим секс, а тя стана една...

- Не, че нещо разбирам, но няма ли да е добро начало да ми кажеш поне името си?

- А, да... Бела. Бела Суон.

- Мхм, приятно ми е, Бела Суон, аз съм Джаспър Уитлок. Но това явно на теб ти е вече известно и сега е време да разкажеш как стана така, че ти трябвам точно аз. И какво иска красивата лелка отвън.

***

Така, значи. Есме, Алис, Розали и Бела. Красиви и шантави. Вещици, които не искат да остаряват. Бела е в непосредствена нужда от мъж.

Другата отвън била Мария и са подслушали плановете й да превземе къщата ни.

Перфектно. Дотук с отшелническия живот, а по-интересното е дали изобщо ще оживеем. И сега всичките сме запечатани тук вътре, в очакване на нападението на вече осемчленната армия от обучени вещери и вещици. Белокосата била много могъща, тъй казаха.

- Не можете ли да развалите магията върху прозорците и вратите? – опитвам се да бъда полезен.

Розали се обръща към към мен и ме гледа, както учителка би гледала изключително тъп ученик.

- Можем, разбира се – отсича и млъква.

Емет не издържа.

- Какво?!? Да вървим да им натрошим кокалите! – Удря с юмрук по масата и скача на крака.

Карлайл постъпва интелигентно, слага ръка на рамото му и го го кара да млъкне. После обръща поглед към Розали.

- Не искате да развалите магията, нали? Защо?

Вмесо Розали, отговаря Есме. Гласът й леко ми напомня гласа на майка ми.

- Защото не искаме да излезете навън и да ви избият. Ще ви защитаваме оттук.

Атаката започва в края на изречението й. Къщата се разтърсва из основи. Губим почва под краката си, падаме, кой по задник, кой на колене.

Девойките бързо се окопитват, изправят се и застават рамо до рамо, точно както бяха подредени по-рано отвън, и посрещат първите фигури, които нахълтват две по две през вратата и всички прозорци.

Нашите мадами са страхотни бойци. Ние се опитваме да помагаме с подръчни средства. Човек или вещица, когато някой те удари с чугунен тиган, изпадаш за малко в несвяст, това е положението. Аз лично успявам да халосам една въз-едра дама и да я затискам после към земята докато Бела я разтриса с електричество. Редиците на врага намаляват, трапезарията е осеяна с тела и парчета мазилка. Отгоре на тавана зее огромна пукнатина. Аз по някаква причина пак съм се озовал по задник на пода.

Долавям рязка промяна в атмосферата. Бела хваща ръката ми и ме изправя до себе си. Всички застиваме. Без да забележим, мъж и жена от армията на Мария са уловили в мрежи от пропукваща почти невидима светлина Алис и Есме. Розали пуска ръка надолу и последният й враг се свлича току-що изпуснал сетния си дъх. Мария гледа останките от унищожената си армия и чуваме гласа й за първи път.

- Ситуацията е патова. Предлагам всички да напуснем това място и да забравим за случилото се.

Бела и Розали провеждат безмълвен разговор. Повдигнати вежди. Неохотно кимане с глава. Още едно кимане с глава.

- Съгласни сме. Освободете сестрите ни.

- Питър, Шарлот – Мария се обръща към последните си оцелели сподвижници, - пуснете ги. Тръгваме оттук.

Белокосата глава се обръща към мен, стоманеносив поглед се вперва в очите ми.

- Дано никой от тези четиримата не създава проблеми.

Шест женски и една мъжка фигура се изнизват мълчешком през вратата. Без да се обръща назад, Бела въздиша тежко, после вдига ръка над рамото си и щраква с пръсти. Седемте трупа се превръщат в пепел и мъничка вихрушка ги понася към разбития прозорец, гледащ към задния двор.

***

Някой ме разтърсва адски грубо. Блъска главата ми във възглавницата. Отварям с мъка очи... какво пих, да му се не види... таванът се тресе. Всичко се тресе. Едуард е наведен над мен и още веднъж ме разтърсва, този път съм достатъчно разбуден, за да му изръмжа.

- Ставай Джас, страхотно земетресение.

Бос и полугол, хуквам след Едуард надолу, през трапезарията, навън към откритото пространство. С периферното зрение виждам огромна пукнатина на тавана. Майчице, тая къща е можела да падне на главите ни докато спим.

На пътеката отпред решаваме да почакаме за вторични трусове.с

Чувствам се адски странно. Задникът ми е сякаш натъртен, наболява ме. Пред очите ми се въртят бели и зелени кръгове от светлина. Нещо чопли в мозъка ми, нещо се опитвам да си спомня... Някаква Бела, каква е тази Бела, по дяволите, италианка някаква ще е... Не, Бела Суон беше, това не е италианско... Уф, нищо не съм пил снощи, явно се побърквам. Ужасно е дразнещо това.

- Гледай, Джас – Карлайл сочи някъде зад гърба ми. На фона на нощното небе силуетите на високите дървета играят призрачен танц. - Някои от големите борове ги няма.

- Да, със сигурност най-високият, който беше там, се е сринал. Може би е повлякъл други около себе си. Ей, добре, че къщата е здрава – Емет плюе пред себе си и разтрива чакъла с подметка. – Да се прибираме и да ударим по едно за късмета си.

Мен продължава да ме дразни това име, Бела, Бела... е, майната му. Сега ще вляза, ще ударя не едно, ами две, и ще се наспя хубаво. Решавам да попитам все пак останалите:

- На някой да му говори нещо името Бела Суон?

Отговарят ми почти в един глас.

- Не.

~ Мария ~

Жалко, много жалко. Къщата ми харесваше. Откъде се взеха тези ентусиастки...

Какво да се прави, ще опитам другаде. Питър и Шарлот са с мен, ще обучим нови хора. Не ми е жал за никого, само за загубеното време. Взимам си поука, следващата ми армия трябва да е организирана по-добре.

Последната ми задача тук е да изтрия спомените на четиримата младежи. Условие от самоуверените ми съпернички – да бъдат пощадени, и четиримата. Подготвям заклинанието много внимателно, защото е важно. Не бива обикновените човеци да знаят за нас, нали така.

Изричам думите, придружени с необходимите движения. Четири пъти. Готово. После разтърсвам къщата с истинско земетресение и им давам обяснение за разбитите стени и прозорци.

Оставам да подишам чистия въздух за последно и да видя как съм се справила. Четиримата са се изнизали на пътеката пред  къщата. В тъмното виждам белите им боксерки и ми става смешно.

После чувам изречение, което ми действа като юмрук в стомаха. Джаспър помни името Бела Суон. Или магията ми издиша, или в момчето има нещо по-така.

Какви ги говоря, много добре знам, че магията ми не издиша.

***

Джаспър Уитлок. Какво да правим с теб сега, Джаспър Уитлок? 

************

Б.А. Ами, това е :) 

Кой вариант ви хареса повече? 

 

Вещерски проблеми - първи вариант за край

В края на предната част:

Въздухът трепти от напрежение, сякаш нещо огромно ще се роди всеки момент от утробата на нощното небе. Кълбовидната мълния сменя цветовете си от оранжево до тъмночервено, изглежда като че ли невидимата сила едва я удържа на място. Белокосата жена заговаря, но ние не можем да я чуем оттук. Устните й се движат около минута, погледът й обхожда малката групичка в центъра на кръга, явно приказва на всяка от тях поотделно. Четирите наши познайници мълчат. Когато устните на белокосата спират да се движат, идва ред на нашето смахнато маце. Отговорът й се състои в едно-единствено движение, с което успява да засили кълбовидната мълния наляво към външния кръг и да я стовари върху двама дребни мъже, които за броени секунди се превръщат в купчинки димяща пепел.

Сега белокосата е бясна.

И сега, вариант за край номер 1:

~Бела~

Този Карлайл е наистина красив мъж. Ама наистина. В допълнение към перфектните черти на лицето му очите излъчват някаква почти нереална кехлибарена топлина. Тялото му хич не е зле, въпреки годините. Ако утре се наложи да го убием, ще бъде много, много жалко.

Разказвам на моите сестрички как красивият Карлайл ме пропъди и как планирам утре да си измъкна Джаспър с тяхна помощ. Онези вътре може да са здрави млади мъже, и ние не ги надхвърляме по численост, но сме вещици, ама-ха! Можем да си вземем каквото поискаме, нали така?!?!

Сестрите ми се съгласяват неохотно. Есме започва да нервничи повече от останалите:

- Само защото побеляваш, да знаеш. Този Карлайл ще се опитам при всички положения да го пощадя! Да му се не види, и от далече е прелестен, а като те слушам как го описваш... Никой да не посяга към него, предупредени сте!

- Мисля аз да си послужа с Емет, нали може? Хайде направо да се разберем да ги запазим живи – Розали се почесва замечтано по тила, - много са си хубави всичките, ще бъде живо прахосничество някой от тях да умре.

Алис тъкмо иска да каже нещо, когато на броени метри от нас изпращява клонка. Но не настъпана от животно, или пък от човек. Изпращява клонка, която е принудена да пламне по изкуствен начин. Звукът ни е добре познат. Някой от нашия вид си пали огън.

По най-бързия  начин се мятаме на четирите близки дървета, всяка от нас насочила поглед в посока към необичайния звук. Скоро миризмата на пушек става осезаема. От високото виждаме група фигури да заемат места около пламналия огън – безшумни, плъзгащи се човешки фигури. Силуети, плаващи в здрача, увеличаващи броя си с всяка изминала минута. Накрая преброявам дванадесет души, мъже и жени.

Правя знак на сестричките си да се оттеглим назад. Събираме се тихомълком в просеката на изток. До падането на мрака се оглеждаме безшумно и подлсушваме разговора на натрапниците - всичките слушат предводителката си, която им нарежда да заемат позиции наоколо и очертава стратегия за унищожването на нашите четири момчета и завземането на къщата.

Предводителката е арогантна белокоса стара вещица. По всичко личи, че е много могъща, а останалите й се подчиняват безпрекословно. По тъмно вече сме наясно, че нападението над къщата започва и тези гадове са решени да унищожат нашите избраници на всяка цена. Няма да стане тая, сбъркали са в сметките - досещате се, че ние искаме да си ги защитим, хубавите момчета.

Когато групата на натрапниците започва да се подрежда за атака, ние се заемаме с малки саботажи – колкото да ги окажем от целта без да стават драми.

Роуз повдига с поглед чантата на най-близко стоящия мъж и я стоварва в огнището. Искрите припламват в чаровен танц и засипват кожената чанта, която с цвъртене се деформира. Мъжът хуква да я спаси от жарта, но се препъва в съскащ корен, оживял в нозете му под погледа на Есме. Роуз събаря един малък бор върху огнището и разпръсква жарава във всички посоки, онези са принудени да подскачат и да изтърсват въгленчета от краищата на дрехите и от обущата си.

Алис се усмихва ехидно и завършва сцената с малка мълния.

Краткотрайният момент на паника в редиците на натрапниците ни дава време да ги обградим от четири посоки, споглеждаме се и правим всичко възможно да спуснем четири бора така, че да ги обградят в клетка. Те още не виждат кой им прави мръсни номера и нервничат. Оня със запалената чанта се усеща и започва да прави заклинание за защита. Белокосата кълне и замахва с ръка, нашата ограда от борове става на трески, гласът й пресекливо дава нареждания да бъде открит врагът. Тъмнината става все по-непрогледна, онези си служат с малки мълнии за да виждат около себе си. Ние четирите се кикотим и си мислим, че сме ги побъркали здравата.

Тогава белокосата дава две-три заповеди, редиците на нашите противници се сплотяват около нея, и най-ярката мълния досега осветява територията на малката ни битка. Ние сме си позволили да бъдем твърде близо, успяват да ни видят. Погват ни една дузина вещери и вещици, работата започва да става малко страшна. Заблудили сме се, че това е обикновена сбирщина, събрана от една магьосница – оказва се, че всичките са със способности. Който колкото може, осветяват около себе си и хвърлят залпове от запалени борови игли, мълнии и огньове, за да проследят хаотичните ни движения. Ние четирите подсъзнателно се стремим да се съберем на едно място. Белокосата затваря пътя на всяка от нас с паднали гигантски дървета, така че да излезем на разчистената пътека пред къщата. Успява. Луната работи в тяхна полза. Много скоро сме обградени от цялата армия на старата вещица, осветени от ярките лууни лъчи; застанали сме гръб до гръб на пътеката и си шепнем окуражителни думи.

***

- Разбирам, че се опитвате да защитите обитателите на къщата. Ако някоя от вас си мисли, че има достатъчно мощ за да ме надвие, нека заповяда. Веднага ще премеря сили с вас. Уверена съм, че ще се справя и с четирите. Но ви моля, не ме вбесявайте повече.

Личи си, че белокосата е на ръба да си изтърве нервите. Кълбовидната мълния над главите ни променя цвета си твърде често, а това е символ на отслабващ контрол. Ей сега ще я изтърве и ще станем на купчина изгорели кокали. Опитва се да ни уговори една по една, да се махнем докато сме живи и здрави, да не си създаваме излишни проблеми заради четири „парчета месо”, както тя ги описва. С всеки следващ момент на мен ми кипва все повече и повече. Аз този Джаспър не съм го виждала даже отблизо, но вече, даже и да е урод, трябва да го имам на всяка цена. Не може да ми пристигне някаква надута пуйка и да ми нарежда да се откажа. Сестричките ми чакат аз да реша, нали аз съм на зор за мъж, и аз решавам да демонстрирам становището си нагледно. Бум, мълнията полетява наляво и армията на натрапниците намалява с двама. Как успях, и аз не знам. Явно много ми е кипнало.

Старата вещица се вбесява и дава нареждане на останалите да атакуват. Цялата пасмина стеснява кръга около нас и вече ми е ясно, че минутите ни са преброени. Напъвам мозъка за някаква защита. Сещам се за една стара хватка, която представлява нещо като нематериален щит – ами да! Четири думи бяха, бързо, бързо, бързо... да!!! Казвам ги на един дъх и успявам да пусна невидима завеса около нас четирите, ставаме недосегаеми. Пфу... почти го бях забравила това! Е, сега вече е лесно да запратим към тях цялата мощ на всички гнусотии, за които можем да се сетим. Армията на натрапниците се търкаля сразена от двете страни на пътеката и вече можем да идем до къщата без никакви пречки. Защо да чакаме до утре, това тука беше форсмажор и обещанията не важат.

Хаха, ей сега тоя Джаспър наистина ще ми е от полза, доста сили поизхарчих и най-вероятно съм се понабръчкала още малко. Мда. Хайде да те видим, Джас.

***

Приближаваме къщата с уверените крачки на победители. Този път никой не ни спира на входната врата. Влизаме в къщата, в нещо, което изглежда като трапезария. Четиримата са изправени до външните прозорци, един от друг по-объркани. Изобщо не помръдват, гледат с уплашени очи. Е, ясно, не са виждали магически битки досега. Избързвам пред останалите, хващам Джаспър за ръка и го задърпвам към стълбището.

- Трябваш ми много спешно. Важно е. Недей да се противиш..

За свое добро, Джаспър ме следва безмълвно и послушно. Показва ми вратата на спалнята си без да се налага да го питам втори път.

Отварям, дръпвам го вътре и затварям, притискам с две ръце раменете му към бялата врата и за първи път успявам да го разгледам както трябва.

Какво великолепно същество... прекрасен, прекрасен. Нито един недостатък, лицето, златото в косата, мускулите на широките рамене, които затискам към дървената повърхност, очите с тоя дълбок поглед и тези нежни мигли, и перфектно очертаните устни... Ааахх, нищо от това не се виждаше отдалеч - не знаех, че ще имам в ръцете си такъв идеален екземпляр от мъжкото население на планетата. Късметлийка съм. И не се дърпа.

Хм, да, наистина. Отделям си две секунди да оценя факта,че наистина не се дърпа. Докато се наслаждавам на късмета си, ръцете му застават на талията ми и започват да измъкват края на блузата от дънките... странно, и двамата сме започнали да треперим... Започвам да си припомням думите, които трябва да изрека малко по-късно, за да мога да се възползвам от неговата жизнена сила. Твоята сила е моя.. не, не беше така! Боже мой, не мога да си спомня!

Спирам да полагам усилия, когато устните му се впиват в моите. Горе в мозъка ми се завърта вихрушка, която изтрива всяка разумна мисъл. Ръцете му ме обгръщат и ме понасят към постелята, устните продължават да отнемат дъха ми и да обричат опитите ми за мислене на провал... малко по-късно ще пробвам пак, засега мога да не бързам, мога да се отдам и да не мисля.... О, Джаспър. Часове наред Джаспър е всичко, за което съм мечтала.

Най накрая, на зазоряване, се сещам за своята цел. Думите този път се подреждат.

Твоята сила е моя, аз съм красива и млада!

Готово, знам ги. След малко ще побелее, идва онзи момент на екстаз и забвение... момент, който е толкова негов, колкото и мой. Дишането му се учестява, идва времето, двамата се извиваме заедно като че ли сме едно и също тяло. Сега... сега.... под ръцете ми мускулите му се стягат и погледът става див...

ТВОЯТА СИЛА Е МОЯ! АЗ СЪМ КРАСИВА И МЛАДА!!!

Крещя... Затварям очи и усещам как цялата ми плът се изпълва с нов живот. Вибрациите на новите ми сили разтърсват крайниците ми в конвулсии. Над затворените си очи усещам как челото се изпъва и дори най-малката бръчица изчезва.... Той вероятно се е сринал до мен. Вече не усещам ръцете му върху себе си.

Отварям очи със съжаление, май ще се превърна във втора Есме. Много ми е мъчно за това хубаво момче. Започвам да измислям мили думи, с които да се измъкна преди да се е погледнал в огледалото. Беше великолепен, наистина великолепен. Обръщам с усилие глава за да видя как изглежда сега.

За мое учудване, златото в косите е непокътнато.

Джаспър се усмихва с лявото крайче на устата си и прошепва.

„Родово проклятие, не се стряскай. Започва от дедите ми и векове наред никой не може да се справи. - осъдени сме да преспим с млада вещица за да се разгърнат магическите ни способности. Сега вече ставам непобедим.”

Вещерски проблеми - втора част

Това е средната част на фика-игра,
сега всички участници се събират на едно място.


_______

~Джаспър~

Участието ми в този малък социален експеримент се оказа добра идея. Нямах представа, че нещата ще се получат толкова добре. Всичко тече по мед и масло.

През последните два месеца живеем в тази къща – Карлайл, ръководителят на проекта, и ние тримата, студенти по психология. Изследваме поведенческите проблеми на малка група хора, изолирана от останалия свят за продължително време – самите ние сме едновременно участници и анализатори. Това е нещо за армията, искат да оптимизират наблюдателните си постове във вражеска територия.  Получаваме запаси от храна веднъж седмично, като само Карлайл контактува с доставчиците. Ние тримата пишем в дневниците си и обсъждаме кой какво е казал и направил. Нямаме телевизия, радио или интернет, нямаме телефони. Принудени сме да си измисляме забавления за да не се побъркаме от скука. Разни логически игри, такива работи.

Освен това, голяма част от деня прекарваме в тренировки. Къщата е оборудвана с прекрасна фитнес зала, където всеки от нас може да прекарва неограничено време. Емет вдига тежести с часове - мисля, че вече може да изтласка поне два пъти собственото си тегло. Едуард най-често бяга на пътеката, препотява се по няколко пъти и безформената му коса става още по-безформена. Да ви кажа, понякога така си плете краката, че очаквам да си докара сериозна травма когато най-накрая се изтърси. Карлайл редува всички уреди без да се претоварва много-много; мисля, че постъпва изключително разумно.

Моето любимо занимание? Аз блъскам по една боксова круша неуморно и си изкарвам на нея сексуалното напрежение. Два месеца без гаджета, а кой знае колко още остават. Да, това му е лошото на отшелническия живот – никакъв секс.

***

От два-три дни се вижда движение около къщата. Някакви мадами надничат от гората. Не знаем защо се крият, и не можем добре да ги видим как изглеждат, само силуети в далечината. Странно, много странно. Сякаш сме под наблюдение.

Днес съвсем ясно се виждат четири женски фигури, в далечния край на пътеката. Изглежда спорят, ръкомахат, трите застават срещу четвъртата и й крещят. После я потупват по рамото, едната даже я шляпва закачливо по задника, и я избутват пред себе си - с лице към нашата къща. Мацката тръгва с плахи крачки, почесва се зад ухото, въздиша. Изглежда много добре, дребна, но с дълги крака и разкошна червеникаво-кестенява коса. С приближаването й виждам симпатично лице. Има някакъв дефект на горната устна, който кара устата й да стои полуотворена, зъбките й са бели и блестят на следобедното слънце.

До мен са застанали останалите и я зяпаме през прозореца. Емет подсвирва, Едуард кашля, Карлайл се запътва към входната врата. Колко жалко, че няма да я пусне вътре.

Няколко минути по-късно Карлайл се връща и ни обяснява, че я е разкарал.

- И да ви кажа, момчета, тая е напълно изтрещяла. Каза, че ще се върне утре със сестрите си. Имали сме двадесет и четири часа да помислим. Искаше да се срещне с теб, Джас! Каза, че ако не се съгласиш да говориш с нея, щели четирите да нахлуят вътре и да те отвлекат. Хахаха, представяте ли си? Ти всъщност откъде я познаваш, Джаспър, и как, по дяволите, е разбрала къде се намираш? Нали сме подписали декларации за поверителност?

- Какво говориш, изобщо не я познавам! – Гледам как мацката се отдалечава по пътеката с широки крачки, дънките прилепват по формите й по един много приятен начин. – Луда работа.

Вечерта разговорът се върти изцяло около смахнатото маце, лично аз не съм се смял така от години. Емет ни засипва с въображаеми сценарии за утрешния сблъсък, един от друг по-привлекателни. Карлайл слага край на забавлението.

- Изобщо няма да ги пусна вътре, не си правете илюзии.

***

Горе, в спалнята, завит до носа с белия чаршаф, превъртам лентата с приближаването и отдалечаването на готиното парче. Много беше сладка, няма спор. Ръката ми се пъха под ластика на боксерите. Аххх, много ми допаднаха дънките й, особено отзад.

Гръмовен шум откъм гората прекъсва приятното ми занимание. Светкавици прорязват тъмнината, жълти, бели и сини, но си давам сметка, че това не е буря. Хуквам към прозореца и се надвесвам навън, един от огромните борове рухва пред очите ми, само за да бъде последван от втори, още по-огромен. Мозъкът ми отказва да проумее какво се случва. Затварям прозореца и решавам да се спусна на долния етаж, по стълбите срещам Едуард, в погледа му чета същото недоумение, каквото вероятно е изписано и на моето лице.

Карлайл е застанал до прозореца на трапезарията, Емет е също вече тук. Наредени рамо до рамо гледаме лудницата отвън. Гигантски дървета продължават да падат с гръм, светкавици и странни светлини озаряват мрака, някакви фигури прелитат през пътеката. Отблясъците ни позволяват да видим смахнатото маце, както и познатите силуети на другите три жени, които тя беше нарекла свои сестри. Четирите търчат в различни посоки докато накрая се събират гръб до гръб, в малка квадратна формация, на пътеката, на десетина метра от входната ни врата. Към тях от всички страни започват да се приближават други фигури, мъжки и женски, изплуващи откъм гората. В този момент луната решава да се покаже и да освети идеално гледката пред очите ни. Единадесет души са обградили нашите четири познайници. На лицата на всички е изписано напрежение, гледат се изпитателно, стискат и отпускат юмруци.

Последна от гората изплува фигурата на белокоса, невероятно красива жена. Стройната й горда осанка властва над всички участници в сцената. Заема място във външния кръг и го завършва, правилен до съвършенство. После вдига ръка и пред очите ни се материализира кълбовидна мълния, която се издига към небето и надвисва над главите на четирите красиви момичета.

Не мога да откъсна поглед от картината навън. Едно на ръка, че цялата работа с мълниите и падащите дървета е напълно свръхестествена, но освен това участниците са подредени и застинали в невероятно красива, хипнотична симетрия. Давам си сметка, че и никой от нас, вътре в къщата, не помръдва и четиримата сме затаили дъх.

Въздухът трепти от напрежение, сякаш нещо огромно ще се роди всеки момент от утробата на нощното небе. Кълбовидната мълния сменя цветовете си от оранжево до тъмночервено, изглежда като че ли невидимата сила едва я удържа на място. Белокосата жена заговаря, но ние не можем да я чуем оттук. Устните й се движат около минута, погледът й обхожда малката групичка в центъра на кръга, явно приказва на всяка от тях поотделно. Четирите наши познайници мълчат. Когато устните на белокосата спират да се движат, идва ред на нашето смахнато маце. Отговорът й се състои в едно-единствено движение, с което успява да засили кълбовидната мълния наляво към външния кръг и да я стовари върху двама дребни мъже, които за броени секунди се превръщат в купчинки димяща пепел.

Сега белокосата е бясна.

Вещерски проблеми - Начало

Това е късичък фик-игра.
Правилата са прости. Публикувам началото (разделено на две части).
След това публикувам два варианта за край. Вие избирате кой край ви допада повече.

~Бела~

- Остарявам! Мамка му, мамка му, мамка му, остарявам!

Виждам в огледалото малките бръчки, които са започнали да обрамчват очите ми. Виждам, как кожата на ръцете ми започва да изсъхва и да се отпуска. Безсилната ярост ме кара да крещя още по-силно. Сестрите ми са седнали на своите столове около огромната ни кръгла маса и мълчат.

Мълчат, защото не могат да ми помогнат с нищо. Те са млади. Грешка, те изглеждат млади. А аз трябва да се справя сама.

Ей това е проблемът, ние четирите поддържаме красотата и младостта си по много специален начин, а аз все изоставам.

Най-красива е Розали, с нейната прекрасна кожа и разкошна руса коса. Тя привлича мъжете с властната си натура и е толкова секси, че успява в девет от всеки десет случая. Лови ги като малки нещастни мухи, свършва каквото трябва да се свърши и ги изоставя с изгорелите им крилца, ненужни и захвърлени.

Алис е тиха и загадъчна. Тя ги омайва с детинското си личице. Всички искат да я закрилят, безпомощната малка Алис, миниатюрната Алис с щръкналата къса, тъмна коса. Тя умее да се преструва на ясновидка, лъже ги как вижда бъдещето им като преуспели бизнесмени, блестящи политици, или просто добри любовници. Кой за каквото мечтае - тя им го дава. Да, в мечтите им. Само дето нищо не им се сбъдва.

Есме е нашата романтичка. За нея любовта е единствената движеща сила на планетата. Само тя измежду нас съжалява искрено мъжете, които използваме. Тя се натъжава лесно. Топлите й очи ги карат да мислят за майчината ласка; почти не се намира мъж, който да устои на закрилническите й жестове, на топлия й глас. Те никога не могат да повярват какво им се случва, ако ги е докопала Есме.

А аз... аз трудно успявам. Толкова бях обикновена и загубена навремето, че още не мога да свикна със способностите си и силата на магията. За свое оправдание ще кажа, че съвсем отскоро съм вещица.

Способностите ми излязоха наяве в училищния двор, преди около петнадесет години. В гимназията имаше малък паркинг, на който често се случваха инциденти. В моя случай, колата на един съученик поднесе и щеше да ме смачка на място. Обаче... колата не успя да ме достигне, защото някак си я спрях. Спрях я на сантиметри от себе си, само с поглед. Ей тъй, както се движеше с пълна скорост, закова – в момента, в който й заповядах.

Малко по-късно трите ми съученички, Розали, Алис и Есме, ме отведоха настрани и ми обясниха някои неща.

~Мария~

Кандидатите за нови попълнения в армията ми са се подредили в жалък строй. В края на двубоите всички изглеждат изморени и раздърпани.

Тези двамата се бяха справили сравнително добре, те бяха доброволци да започнат първи. Другите след тях вече просто не ставаха за гледане. Един от друг по-загубени. Нещастници.

Кимам на двамата да се приближат, поздравявам ги. Обяснявам им, че са заслужили честта да застанат до мен. Останалите са свободни да си вървят. Жалките им способности не стават за друго, освен да кипнат супа. Дори паницата не могат да преместят, да не говорим за опитите им да захвърлят някакъв по-тежък предмет. Боже мой, аз още от малка можех да преметна леглото си от едната стена до другата, даже и с едно затворено око. Слагах ръце зад гърба, тропвах с краче и леглото се блъскаше да дразни съседите посред нощ.

Да, нещастници.

Двете хлапета, които имат поне някакъв потенциал, се казват Питър и Шарлот. Питър успя да запали огън с върха на пръста си, пренася камъни и железа с поглед и прави разни други дребни магийки. Шарлот свари мехлем против рани и изтърва само една съставка от древната рецепта, но пък е много бърза и акуратна в мерките. Добре й се получват нещата, знае двадесетина заклинания и проклятия. С други думи, ще свършат работа, след като ги обуча.

Трябва ми силна и стройна малка армия, петнадесетина души. Навремето бих ги използвала да превзема замък и да тормозя някоя малка провинция. Сега искам да се настаня в някоя крайградска къща, да ги назнача да ме охраняват на смени и да си живея живота. Старите ми кости вече имат нужда от почивка. Ех, ако имаше само един по-кадърен, да ме отмени в обучението им...

~Бела~

Моите мили сестри настояват веднага да си набележа мъж.

Работата се състои в това, че трябва да омая някого, да го прелъстя и да го вкарам в постелята си. След това, сещате се, да го употребя. Едно специално заклинание, изречено в момента на неговия екстаз, ще прелее силите му в мен. В този миг младостта и красотата ми ще се завърнат... за известно време. А мъжът внезапно ще побелее и ще загуби част от спомените си. Ако видите млад мъж с бяла коса и частична амнезия, вече да знаете какво му се е случило.

Заобиколили сме една къща в покрайнините на града. Отдалечеността й от цивилизацията ни осигурява необходимата потайност. Имахме възможност да наблюдаваме няколко дни без да ни следят любопитни съседи, минувачи и друга ненужна сган.

- Пробвай онзи, Емет. Аз мисля, че е чудесен, силен мъж, млад и жизнерадостен. Сигурна съм, че дълго време ще си останеш без нито една бръчица, като изригне! – Розали се кикоти, аз се изчервявам. – Ако не го вземеш ти, да знаеш, че е мой.

Не, не ми се струва привлекателен, прекалено е огромен.

- Взимай го, не го харесвам аз. Искам нещо по-изтънчено сякаш.

Сега е ред на Алис:

- Ами Едуард? Той изглежда нежен, май, може би на теб ще ти допадне?

- Неее, той е прекалено нежен, ако ме разбираш правилно, той ще гледа да ме ухажва и да спазва протокол, не. Бас държа, че цяла година няма да посмее си поиска.

Есме се обажда от противоположния край пътеката:

- Карлайл е много красив, защо не омаеш него? Ще ти бъде изключително приятно, вярвай ми, усещам го.

- Есме, сигурно си права.. Не се съмнявам, че ще бъде чудесен любовник, обаче е много възрастен.

Трите ми сестрички са видимо разстроени, да не кажа бесни.

- Угода нямаш!

- Ти с всичкия ли си, никога няма да намериш идеалния!

- Реши най-накрая какво искаш!

Чувствам се потисната. Оняден открих бял косъм в косите си.

- Добре, добре, четвъртият в къщата как се казваше?

Трите гласа отговарят едновременно:

- Джаспър.

- Джаспър.

- Джаспър.

~Мария~

Питър и Шарлот се превръщат в мои любимци. Напредват много бързо, учат с желание и ентусиазъм. Даже проявяват изобретателност. Усещам, че помежду им се заражда приятелство. И двамата са млади и красиви, наистина млади, и може би скоро помежду им ще се разгори любов.

Тези неща мен не ме интересуват, аз отдавна не се интересувам от мъже. Не са ми нужни. Мисълта, че надживях всичките си любовници, ме натъжава. Да, вече наистина искам само спокойствие.

Останалите ми ученици напредват с по-бавни темпове – като се има предвид, че някои са започнали преди години, иде ми да си оскубя косите. Няма вече кадърни младежи, няма. Дори и любимците ми с нищо не блестят.

Отказвам се да ги обучавам повече. Докъдето сме стигнали – дотам. С единадесетчленна армия, решавам да си намеря постоянна резиденция. Завъртам глобуса, затварям очи и спирам въртенето му с пръст. ОК, мястото е избрано. Използвам кристалната си топка – там е гора, в близост до някакъв малък град. В гората се намира триетажна къща, отдалечена от всички главни пътища, почти неоткриваема. Идеално. Някакви хора живеят вътре, но това не трябва да е проблем, само четирима са. Взирам се в топката за признаци на някаква опасност. Кристалната повърхност откликва и изписва с гневно червени букви:

„Джаспър”.

Това НЕ е опит за поезия :)

Ваня, ти си моето вдъхновение :)
Мимс, ти си моето предизвикателство :)




В ГОРАТА СЪМ

Ако ме сочиш с пръст,
ако ме хулиш тайно,
ако ме мислиш за побъркана
случайно,
от мен да знаеш:

Тука във гората
гальовни и вълшебни са листата.
Лъчите стигат до земята плахо.
Тревата чуди се кого ли чакам:
момчето със искрата във очите,
или пък другия - със златото в косите?
Или пък краля, с лъка и короната?
Кого ли ще пропуснат клоните?

На мен ми е уютно сред цветята
и мъховете галят ходилата.
Ако затичам, боса и задъхана,
ако залитна, ако се препъна,
във нежна грижа, ласка и сияние
ще ме обгърне топлото дихание
на моята гора, мъгливата.

Във нея крия се от сивото.


______

*залягам, не ме замеряйте много*