сега всички участници се събират на едно място.
_______
~Джаспър~
Участието ми в този малък социален експеримент се оказа добра идея. Нямах
представа, че нещата ще се получат толкова добре. Всичко тече по мед и масло.
През последните два месеца живеем в тази къща – Карлайл, ръководителят на
проекта, и ние тримата, студенти по психология. Изследваме поведенческите
проблеми на малка група хора, изолирана от останалия свят за продължително време
– самите ние сме едновременно участници и анализатори. Това е нещо за армията,
искат да оптимизират наблюдателните си постове във вражеска територия. Получаваме запаси от храна веднъж седмично,
като само Карлайл контактува с доставчиците. Ние тримата пишем в дневниците си
и обсъждаме кой какво е казал и направил. Нямаме телевизия, радио или интернет,
нямаме телефони. Принудени сме да си измисляме забавления за да не се побъркаме
от скука. Разни логически игри, такива работи.
Освен това, голяма част от деня прекарваме в тренировки. Къщата е
оборудвана с прекрасна фитнес зала, където всеки от нас може да прекарва
неограничено време. Емет вдига тежести с часове - мисля, че вече може да
изтласка поне два пъти собственото си тегло. Едуард най-често бяга на пътеката,
препотява се по няколко пъти и безформената му коса става още по-безформена. Да
ви кажа, понякога така си плете краката, че очаквам да си докара сериозна
травма когато най-накрая се изтърси. Карлайл редува всички уреди без да се
претоварва много-много; мисля, че постъпва изключително разумно.
Моето любимо занимание? Аз блъскам по една боксова круша неуморно и си
изкарвам на нея сексуалното напрежение. Два месеца без гаджета, а кой знае
колко още остават. Да, това му е лошото на отшелническия живот – никакъв секс.
***
От два-три дни се вижда движение около къщата. Някакви мадами надничат от
гората. Не знаем защо се крият, и не можем добре да ги видим как изглеждат,
само силуети в далечината. Странно, много странно. Сякаш сме под наблюдение.
Днес съвсем ясно се виждат четири женски фигури, в далечния край на
пътеката. Изглежда спорят, ръкомахат, трите застават срещу четвъртата и й
крещят. После я потупват по рамото, едната даже я шляпва закачливо по задника,
и я избутват пред себе си - с лице към нашата къща. Мацката тръгва с плахи
крачки, почесва се зад ухото, въздиша. Изглежда много добре, дребна, но с дълги
крака и разкошна червеникаво-кестенява коса. С приближаването й виждам
симпатично лице. Има някакъв дефект на горната устна, който кара устата й да
стои полуотворена, зъбките й са бели и блестят на следобедното слънце.
До мен са застанали останалите и я зяпаме през прозореца. Емет подсвирва,
Едуард кашля, Карлайл се запътва към входната врата. Колко жалко, че няма да я
пусне вътре.
Няколко минути по-късно Карлайл се връща и ни обяснява, че я е разкарал.
- И да ви кажа, момчета, тая е напълно изтрещяла. Каза, че ще се върне утре
със сестрите си. Имали сме двадесет и четири часа да помислим. Искаше да се
срещне с теб, Джас! Каза, че ако не се съгласиш да говориш с нея, щели четирите
да нахлуят вътре и да те отвлекат. Хахаха, представяте ли си? Ти всъщност
откъде я познаваш, Джаспър, и как, по дяволите, е разбрала къде се намираш?
Нали сме подписали декларации за поверителност?
- Какво говориш, изобщо не я познавам! – Гледам как мацката се отдалечава
по пътеката с широки крачки, дънките прилепват по формите й по един много
приятен начин. – Луда работа.
Вечерта разговорът се върти изцяло около смахнатото маце, лично аз не съм
се смял така от години. Емет ни засипва с въображаеми сценарии за утрешния
сблъсък, един от друг по-привлекателни. Карлайл слага край на забавлението.
- Изобщо няма да ги пусна вътре, не си правете илюзии.
***
Горе, в спалнята, завит до носа с белия чаршаф, превъртам лентата с приближаването
и отдалечаването на готиното парче. Много беше сладка, няма спор. Ръката ми се
пъха под ластика на боксерите. Аххх, много ми допаднаха дънките й, особено
отзад.
Гръмовен шум откъм гората прекъсва приятното ми занимание. Светкавици
прорязват тъмнината, жълти, бели и сини, но си давам сметка, че това не е буря.
Хуквам към прозореца и се надвесвам навън, един от огромните борове рухва пред
очите ми, само за да бъде последван от втори, още по-огромен. Мозъкът ми
отказва да проумее какво се случва. Затварям прозореца и решавам да се спусна
на долния етаж, по стълбите срещам Едуард, в погледа му чета същото недоумение,
каквото вероятно е изписано и на моето лице.
Карлайл е застанал до прозореца на трапезарията, Емет е също вече тук.
Наредени рамо до рамо гледаме лудницата отвън. Гигантски дървета продължават да
падат с гръм, светкавици и странни светлини озаряват мрака, някакви фигури
прелитат през пътеката. Отблясъците ни позволяват да видим смахнатото маце,
както и познатите силуети на другите три жени, които тя беше нарекла свои
сестри. Четирите търчат в различни посоки докато накрая се събират гръб до
гръб, в малка квадратна формация, на пътеката, на десетина метра от входната ни
врата. Към тях от всички страни започват да се приближават други фигури, мъжки
и женски, изплуващи откъм гората. В този момент луната решава да се покаже и да
освети идеално гледката пред очите ни. Единадесет души са обградили нашите
четири познайници. На лицата на всички е изписано напрежение, гледат се
изпитателно, стискат и отпускат юмруци.
Последна от гората изплува фигурата на белокоса, невероятно красива жена.
Стройната й горда осанка властва над всички участници в сцената. Заема място
във външния кръг и го завършва, правилен до съвършенство. После вдига ръка и
пред очите ни се материализира кълбовидна мълния, която се издига към небето и
надвисва над главите на четирите красиви момичета.
Не мога да откъсна поглед от картината навън. Едно на ръка, че цялата
работа с мълниите и падащите дървета е напълно свръхестествена, но освен това
участниците са подредени и застинали в невероятно красива, хипнотична симетрия.
Давам си сметка, че и никой от нас, вътре в къщата, не помръдва и четиримата
сме затаили дъх.
Въздухът трепти от напрежение, сякаш нещо огромно ще се роди всеки момент
от утробата на нощното небе. Кълбовидната мълния сменя цветовете си от оранжево
до тъмночервено, изглежда като че ли невидимата сила едва я удържа на място.
Белокосата жена заговаря, но ние не можем да я чуем оттук. Устните й се движат
около минута, погледът й обхожда малката групичка в центъра на кръга, явно
приказва на всяка от тях поотделно. Четирите наши познайници мълчат. Когато
устните на белокосата спират да се движат, идва ред на нашето смахнато маце.
Отговорът й се състои в едно-единствено движение, с което успява да засили
кълбовидната мълния наляво към външния кръг и да я стовари върху двама дребни
мъже, които за броени секунди се превръщат в купчинки димяща пепел.
Сега белокосата е бясна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар