Вещерски проблеми - втори вариант за край

В края на предната част:

Не мога да откъсна поглед от картината навън. Едно на ръка, че цялата работа с мълниите и падащите дървета е напълно свръхестествена, но освен това участниците са подредени и застинали в невероятно красива, хипнотична симетрия. Давам си сметка, че и никой от нас, вътре в къщата, не помръдва и четиримата сме затаили дъх.

Въздухът трепти от напрежение, сякаш нещо огромно ще се роди всеки момент от утробата на нощното небе. Кълбовидната мълния сменя цветовете си от оранжево до тъмночервено, изглежда като че ли невидимата сила едва я удържа на място. Белокосата жена заговаря, но ние не можем да я чуем оттук. Устните й се движат около минута, погледът й обхожда малката групичка в центъра на кръга, явно приказва на всяка от тях поотделно. Четирите наши познайници мълчат. Когато устните на белокосата спират да се движат, идва ред на нашето смахнато маце. Отговорът й се състои в едно-единствено движение, с което успява да засили кълбовидната мълния наляво към външния кръг и да я стовари върху двама дребни мъже, които за броени секунди се превръщат в купчинки димяща пепел. 

Сега белокосата е бясна.

*************

~Джаспър~

Смахнатата мацка изглежда много доволна от себе си. Вдига победоносно ръце и се обръща към къщата. Около четирите красавици въздухът потрепва размътен и като че ли изпълнен с електрически заряд. Враговете им стесняват кръга, а на никоя от тях окото й не трепва, стоят гордо изправени и съзаклятнически се сбутват по раменете. После малката им група се насочва към входната ни врата. Тънки ивици светлина се проточват в посока към най-близките им противници, още двама се сриват на земята.

По-големият отряд на нападателите им не стои безучастен. След първоначалното вцепенение започват да захвърлят предмети и светлини в опит да засегнат момичетата, но май около четирите красиви фигури има непробиваема защита. Девойките напредват към къщата безпрепятствено. Белокосата остава на място без да направи опит да ги напада. Виждам, че вдига две ръце към небето, притиска длани една към друга и извива поглед право към прозореца на всекидневната, където ние четиримата стоим вкаменени от изумление. Ръцете й правят рязко движение и сноп зеленикава светлина полита в нашата посока.

На мен ми е съвсем ясно, че тези там правят магии. Съвсем ясно ми е, че светкавицата, която достига току пред очите ни, няма нищо общо с атмосферните условия. Виждам как зеленикавата светлина залива всяка дръжка и панта и облицова стъклата. Досещам се, че този прозорец е запечатан, здраво при това. Нови зеленикави снопове политат към страните на къщата, към горните етажи, към покрива. Лоша работа. Започва да ми призлява. Запечатани сме вътре, а защо е нужно това – не знам. Недоумявам. На кого сме притрябвали?

Слагам ръка на рамото на Карлайл.

- Усещаш ли какво става?

- Затварят ни. Струва ми се, че само входната врата остана незасегната от тая зелена светлина.

- Точно така. Някаква идея какво се случва?

- Не. Абсолютно не. Мамка му.

Няма какво да говорим повече, очевидно е, че не можем да направим нищо.

Минута по-късно, входната врата бива отворена със замах и четирите хубавици се вмъкват една по една в трапезарията. С периферното си зрение виждам зелен лъч, насочен към последното незасегнато място. Край, вътре сме в капан.

Въпреки зеленикавите отблясъци по стъклата, можем да виждаме навън отлично. Там белокосата свиква малката си войска и ги кара да се оттеглят в гората. Изчезват плавно в мрака, оставяйки ме с усещането, че екшъна не е свършил, напротив, сега започва.

***

Предвид договорите, които сме подписали, ние нямаме право да разговаряме с никого, докато не обявим края на социалния експеримент. Затова все още никой от нас не е отворил уста.

Четирите мацки са изправени близо до масата в трапезарията и дишат тежко. Въздухът около тях е сякаш изпълнен с лека мъгла, после малко по малко се избистря. В стаята настава оглушителна тишина, само часовникът на стената плахо цъка за да ни напомни, че времето не е напълно спряло. Стряска ни тих, задавен говор:

- Е, Джас, май моментът не е особено подходящ да те помоля да ме изчукаш, нали?

Готината мацка се срива на колене и започва да плаче с цяло гърло. Ръцете й се тресат и бършат сълзи от бузите, после трие длани в зацапаните си дънки и хълца като преуморено дете. На мен, естествено, ми се приисква да я прегърна, и, естествено, клякам до нея и я прегръщам.

Трите й сестри се приближават и ни обграждат, загрижени и смутени, говорят й някакви успокоителни думи. Моята смахната мацка вече не плаче, но думите й излизат с хълцане:

- Не ми обръщай внимание, за първи път вдигам щит. Изтощително е. Сега дори нямам сили да те омая, не е честно!

Ръката й се насочва към слепоочието и замята косите назад.

- Виж, гледай!

Нищо особено не виждам, малко размазана пепел и нещо като засъхнала коричка кръв, или пък кафява мръсотия, на върха на ухото. В този момент решавам, майната му на социалния експеримент. Тука има дама за утешаване.

- Какво да гледам, извинявай?

- Бяла коса, ето какво!!!

Виждам наистина два-три сиви косъма, много важно. Мацката си е перфектна отвсякъде.

- Нищо ти няма, добре си си. Не е като да си побеляла като оная отвън.

- Трябваше просто да те убедя да правим секс, а тя стана една...

- Не, че нещо разбирам, но няма ли да е добро начало да ми кажеш поне името си?

- А, да... Бела. Бела Суон.

- Мхм, приятно ми е, Бела Суон, аз съм Джаспър Уитлок. Но това явно на теб ти е вече известно и сега е време да разкажеш как стана така, че ти трябвам точно аз. И какво иска красивата лелка отвън.

***

Така, значи. Есме, Алис, Розали и Бела. Красиви и шантави. Вещици, които не искат да остаряват. Бела е в непосредствена нужда от мъж.

Другата отвън била Мария и са подслушали плановете й да превземе къщата ни.

Перфектно. Дотук с отшелническия живот, а по-интересното е дали изобщо ще оживеем. И сега всичките сме запечатани тук вътре, в очакване на нападението на вече осемчленната армия от обучени вещери и вещици. Белокосата била много могъща, тъй казаха.

- Не можете ли да развалите магията върху прозорците и вратите? – опитвам се да бъда полезен.

Розали се обръща към към мен и ме гледа, както учителка би гледала изключително тъп ученик.

- Можем, разбира се – отсича и млъква.

Емет не издържа.

- Какво?!? Да вървим да им натрошим кокалите! – Удря с юмрук по масата и скача на крака.

Карлайл постъпва интелигентно, слага ръка на рамото му и го го кара да млъкне. После обръща поглед към Розали.

- Не искате да развалите магията, нали? Защо?

Вмесо Розали, отговаря Есме. Гласът й леко ми напомня гласа на майка ми.

- Защото не искаме да излезете навън и да ви избият. Ще ви защитаваме оттук.

Атаката започва в края на изречението й. Къщата се разтърсва из основи. Губим почва под краката си, падаме, кой по задник, кой на колене.

Девойките бързо се окопитват, изправят се и застават рамо до рамо, точно както бяха подредени по-рано отвън, и посрещат първите фигури, които нахълтват две по две през вратата и всички прозорци.

Нашите мадами са страхотни бойци. Ние се опитваме да помагаме с подръчни средства. Човек или вещица, когато някой те удари с чугунен тиган, изпадаш за малко в несвяст, това е положението. Аз лично успявам да халосам една въз-едра дама и да я затискам после към земята докато Бела я разтриса с електричество. Редиците на врага намаляват, трапезарията е осеяна с тела и парчета мазилка. Отгоре на тавана зее огромна пукнатина. Аз по някаква причина пак съм се озовал по задник на пода.

Долавям рязка промяна в атмосферата. Бела хваща ръката ми и ме изправя до себе си. Всички застиваме. Без да забележим, мъж и жена от армията на Мария са уловили в мрежи от пропукваща почти невидима светлина Алис и Есме. Розали пуска ръка надолу и последният й враг се свлича току-що изпуснал сетния си дъх. Мария гледа останките от унищожената си армия и чуваме гласа й за първи път.

- Ситуацията е патова. Предлагам всички да напуснем това място и да забравим за случилото се.

Бела и Розали провеждат безмълвен разговор. Повдигнати вежди. Неохотно кимане с глава. Още едно кимане с глава.

- Съгласни сме. Освободете сестрите ни.

- Питър, Шарлот – Мария се обръща към последните си оцелели сподвижници, - пуснете ги. Тръгваме оттук.

Белокосата глава се обръща към мен, стоманеносив поглед се вперва в очите ми.

- Дано никой от тези четиримата не създава проблеми.

Шест женски и една мъжка фигура се изнизват мълчешком през вратата. Без да се обръща назад, Бела въздиша тежко, после вдига ръка над рамото си и щраква с пръсти. Седемте трупа се превръщат в пепел и мъничка вихрушка ги понася към разбития прозорец, гледащ към задния двор.

***

Някой ме разтърсва адски грубо. Блъска главата ми във възглавницата. Отварям с мъка очи... какво пих, да му се не види... таванът се тресе. Всичко се тресе. Едуард е наведен над мен и още веднъж ме разтърсва, този път съм достатъчно разбуден, за да му изръмжа.

- Ставай Джас, страхотно земетресение.

Бос и полугол, хуквам след Едуард надолу, през трапезарията, навън към откритото пространство. С периферното зрение виждам огромна пукнатина на тавана. Майчице, тая къща е можела да падне на главите ни докато спим.

На пътеката отпред решаваме да почакаме за вторични трусове.с

Чувствам се адски странно. Задникът ми е сякаш натъртен, наболява ме. Пред очите ми се въртят бели и зелени кръгове от светлина. Нещо чопли в мозъка ми, нещо се опитвам да си спомня... Някаква Бела, каква е тази Бела, по дяволите, италианка някаква ще е... Не, Бела Суон беше, това не е италианско... Уф, нищо не съм пил снощи, явно се побърквам. Ужасно е дразнещо това.

- Гледай, Джас – Карлайл сочи някъде зад гърба ми. На фона на нощното небе силуетите на високите дървета играят призрачен танц. - Някои от големите борове ги няма.

- Да, със сигурност най-високият, който беше там, се е сринал. Може би е повлякъл други около себе си. Ей, добре, че къщата е здрава – Емет плюе пред себе си и разтрива чакъла с подметка. – Да се прибираме и да ударим по едно за късмета си.

Мен продължава да ме дразни това име, Бела, Бела... е, майната му. Сега ще вляза, ще ударя не едно, ами две, и ще се наспя хубаво. Решавам да попитам все пак останалите:

- На някой да му говори нещо името Бела Суон?

Отговарят ми почти в един глас.

- Не.

~ Мария ~

Жалко, много жалко. Къщата ми харесваше. Откъде се взеха тези ентусиастки...

Какво да се прави, ще опитам другаде. Питър и Шарлот са с мен, ще обучим нови хора. Не ми е жал за никого, само за загубеното време. Взимам си поука, следващата ми армия трябва да е организирана по-добре.

Последната ми задача тук е да изтрия спомените на четиримата младежи. Условие от самоуверените ми съпернички – да бъдат пощадени, и четиримата. Подготвям заклинанието много внимателно, защото е важно. Не бива обикновените човеци да знаят за нас, нали така.

Изричам думите, придружени с необходимите движения. Четири пъти. Готово. После разтърсвам къщата с истинско земетресение и им давам обяснение за разбитите стени и прозорци.

Оставам да подишам чистия въздух за последно и да видя как съм се справила. Четиримата са се изнизали на пътеката пред  къщата. В тъмното виждам белите им боксерки и ми става смешно.

После чувам изречение, което ми действа като юмрук в стомаха. Джаспър помни името Бела Суон. Или магията ми издиша, или в момчето има нещо по-така.

Какви ги говоря, много добре знам, че магията ми не издиша.

***

Джаспър Уитлок. Какво да правим с теб сега, Джаспър Уитлок? 

************

Б.А. Ами, това е :) 

Кой вариант ви хареса повече?