Вещерски проблеми - Начало

Това е късичък фик-игра.
Правилата са прости. Публикувам началото (разделено на две части).
След това публикувам два варианта за край. Вие избирате кой край ви допада повече.

~Бела~

- Остарявам! Мамка му, мамка му, мамка му, остарявам!

Виждам в огледалото малките бръчки, които са започнали да обрамчват очите ми. Виждам, как кожата на ръцете ми започва да изсъхва и да се отпуска. Безсилната ярост ме кара да крещя още по-силно. Сестрите ми са седнали на своите столове около огромната ни кръгла маса и мълчат.

Мълчат, защото не могат да ми помогнат с нищо. Те са млади. Грешка, те изглеждат млади. А аз трябва да се справя сама.

Ей това е проблемът, ние четирите поддържаме красотата и младостта си по много специален начин, а аз все изоставам.

Най-красива е Розали, с нейната прекрасна кожа и разкошна руса коса. Тя привлича мъжете с властната си натура и е толкова секси, че успява в девет от всеки десет случая. Лови ги като малки нещастни мухи, свършва каквото трябва да се свърши и ги изоставя с изгорелите им крилца, ненужни и захвърлени.

Алис е тиха и загадъчна. Тя ги омайва с детинското си личице. Всички искат да я закрилят, безпомощната малка Алис, миниатюрната Алис с щръкналата къса, тъмна коса. Тя умее да се преструва на ясновидка, лъже ги как вижда бъдещето им като преуспели бизнесмени, блестящи политици, или просто добри любовници. Кой за каквото мечтае - тя им го дава. Да, в мечтите им. Само дето нищо не им се сбъдва.

Есме е нашата романтичка. За нея любовта е единствената движеща сила на планетата. Само тя измежду нас съжалява искрено мъжете, които използваме. Тя се натъжава лесно. Топлите й очи ги карат да мислят за майчината ласка; почти не се намира мъж, който да устои на закрилническите й жестове, на топлия й глас. Те никога не могат да повярват какво им се случва, ако ги е докопала Есме.

А аз... аз трудно успявам. Толкова бях обикновена и загубена навремето, че още не мога да свикна със способностите си и силата на магията. За свое оправдание ще кажа, че съвсем отскоро съм вещица.

Способностите ми излязоха наяве в училищния двор, преди около петнадесет години. В гимназията имаше малък паркинг, на който често се случваха инциденти. В моя случай, колата на един съученик поднесе и щеше да ме смачка на място. Обаче... колата не успя да ме достигне, защото някак си я спрях. Спрях я на сантиметри от себе си, само с поглед. Ей тъй, както се движеше с пълна скорост, закова – в момента, в който й заповядах.

Малко по-късно трите ми съученички, Розали, Алис и Есме, ме отведоха настрани и ми обясниха някои неща.

~Мария~

Кандидатите за нови попълнения в армията ми са се подредили в жалък строй. В края на двубоите всички изглеждат изморени и раздърпани.

Тези двамата се бяха справили сравнително добре, те бяха доброволци да започнат първи. Другите след тях вече просто не ставаха за гледане. Един от друг по-загубени. Нещастници.

Кимам на двамата да се приближат, поздравявам ги. Обяснявам им, че са заслужили честта да застанат до мен. Останалите са свободни да си вървят. Жалките им способности не стават за друго, освен да кипнат супа. Дори паницата не могат да преместят, да не говорим за опитите им да захвърлят някакъв по-тежък предмет. Боже мой, аз още от малка можех да преметна леглото си от едната стена до другата, даже и с едно затворено око. Слагах ръце зад гърба, тропвах с краче и леглото се блъскаше да дразни съседите посред нощ.

Да, нещастници.

Двете хлапета, които имат поне някакъв потенциал, се казват Питър и Шарлот. Питър успя да запали огън с върха на пръста си, пренася камъни и железа с поглед и прави разни други дребни магийки. Шарлот свари мехлем против рани и изтърва само една съставка от древната рецепта, но пък е много бърза и акуратна в мерките. Добре й се получват нещата, знае двадесетина заклинания и проклятия. С други думи, ще свършат работа, след като ги обуча.

Трябва ми силна и стройна малка армия, петнадесетина души. Навремето бих ги използвала да превзема замък и да тормозя някоя малка провинция. Сега искам да се настаня в някоя крайградска къща, да ги назнача да ме охраняват на смени и да си живея живота. Старите ми кости вече имат нужда от почивка. Ех, ако имаше само един по-кадърен, да ме отмени в обучението им...

~Бела~

Моите мили сестри настояват веднага да си набележа мъж.

Работата се състои в това, че трябва да омая някого, да го прелъстя и да го вкарам в постелята си. След това, сещате се, да го употребя. Едно специално заклинание, изречено в момента на неговия екстаз, ще прелее силите му в мен. В този миг младостта и красотата ми ще се завърнат... за известно време. А мъжът внезапно ще побелее и ще загуби част от спомените си. Ако видите млад мъж с бяла коса и частична амнезия, вече да знаете какво му се е случило.

Заобиколили сме една къща в покрайнините на града. Отдалечеността й от цивилизацията ни осигурява необходимата потайност. Имахме възможност да наблюдаваме няколко дни без да ни следят любопитни съседи, минувачи и друга ненужна сган.

- Пробвай онзи, Емет. Аз мисля, че е чудесен, силен мъж, млад и жизнерадостен. Сигурна съм, че дълго време ще си останеш без нито една бръчица, като изригне! – Розали се кикоти, аз се изчервявам. – Ако не го вземеш ти, да знаеш, че е мой.

Не, не ми се струва привлекателен, прекалено е огромен.

- Взимай го, не го харесвам аз. Искам нещо по-изтънчено сякаш.

Сега е ред на Алис:

- Ами Едуард? Той изглежда нежен, май, може би на теб ще ти допадне?

- Неее, той е прекалено нежен, ако ме разбираш правилно, той ще гледа да ме ухажва и да спазва протокол, не. Бас държа, че цяла година няма да посмее си поиска.

Есме се обажда от противоположния край пътеката:

- Карлайл е много красив, защо не омаеш него? Ще ти бъде изключително приятно, вярвай ми, усещам го.

- Есме, сигурно си права.. Не се съмнявам, че ще бъде чудесен любовник, обаче е много възрастен.

Трите ми сестрички са видимо разстроени, да не кажа бесни.

- Угода нямаш!

- Ти с всичкия ли си, никога няма да намериш идеалния!

- Реши най-накрая какво искаш!

Чувствам се потисната. Оняден открих бял косъм в косите си.

- Добре, добре, четвъртият в къщата как се казваше?

Трите гласа отговарят едновременно:

- Джаспър.

- Джаспър.

- Джаспър.

~Мария~

Питър и Шарлот се превръщат в мои любимци. Напредват много бързо, учат с желание и ентусиазъм. Даже проявяват изобретателност. Усещам, че помежду им се заражда приятелство. И двамата са млади и красиви, наистина млади, и може би скоро помежду им ще се разгори любов.

Тези неща мен не ме интересуват, аз отдавна не се интересувам от мъже. Не са ми нужни. Мисълта, че надживях всичките си любовници, ме натъжава. Да, вече наистина искам само спокойствие.

Останалите ми ученици напредват с по-бавни темпове – като се има предвид, че някои са започнали преди години, иде ми да си оскубя косите. Няма вече кадърни младежи, няма. Дори и любимците ми с нищо не блестят.

Отказвам се да ги обучавам повече. Докъдето сме стигнали – дотам. С единадесетчленна армия, решавам да си намеря постоянна резиденция. Завъртам глобуса, затварям очи и спирам въртенето му с пръст. ОК, мястото е избрано. Използвам кристалната си топка – там е гора, в близост до някакъв малък град. В гората се намира триетажна къща, отдалечена от всички главни пътища, почти неоткриваема. Идеално. Някакви хора живеят вътре, но това не трябва да е проблем, само четирима са. Взирам се в топката за признаци на някаква опасност. Кристалната повърхност откликва и изписва с гневно червени букви:

„Джаспър”.