Вещерски проблеми - първи вариант за край

В края на предната част:

Въздухът трепти от напрежение, сякаш нещо огромно ще се роди всеки момент от утробата на нощното небе. Кълбовидната мълния сменя цветовете си от оранжево до тъмночервено, изглежда като че ли невидимата сила едва я удържа на място. Белокосата жена заговаря, но ние не можем да я чуем оттук. Устните й се движат около минута, погледът й обхожда малката групичка в центъра на кръга, явно приказва на всяка от тях поотделно. Четирите наши познайници мълчат. Когато устните на белокосата спират да се движат, идва ред на нашето смахнато маце. Отговорът й се състои в едно-единствено движение, с което успява да засили кълбовидната мълния наляво към външния кръг и да я стовари върху двама дребни мъже, които за броени секунди се превръщат в купчинки димяща пепел.

Сега белокосата е бясна.

И сега, вариант за край номер 1:

~Бела~

Този Карлайл е наистина красив мъж. Ама наистина. В допълнение към перфектните черти на лицето му очите излъчват някаква почти нереална кехлибарена топлина. Тялото му хич не е зле, въпреки годините. Ако утре се наложи да го убием, ще бъде много, много жалко.

Разказвам на моите сестрички как красивият Карлайл ме пропъди и как планирам утре да си измъкна Джаспър с тяхна помощ. Онези вътре може да са здрави млади мъже, и ние не ги надхвърляме по численост, но сме вещици, ама-ха! Можем да си вземем каквото поискаме, нали така?!?!

Сестрите ми се съгласяват неохотно. Есме започва да нервничи повече от останалите:

- Само защото побеляваш, да знаеш. Този Карлайл ще се опитам при всички положения да го пощадя! Да му се не види, и от далече е прелестен, а като те слушам как го описваш... Никой да не посяга към него, предупредени сте!

- Мисля аз да си послужа с Емет, нали може? Хайде направо да се разберем да ги запазим живи – Розали се почесва замечтано по тила, - много са си хубави всичките, ще бъде живо прахосничество някой от тях да умре.

Алис тъкмо иска да каже нещо, когато на броени метри от нас изпращява клонка. Но не настъпана от животно, или пък от човек. Изпращява клонка, която е принудена да пламне по изкуствен начин. Звукът ни е добре познат. Някой от нашия вид си пали огън.

По най-бързия  начин се мятаме на четирите близки дървета, всяка от нас насочила поглед в посока към необичайния звук. Скоро миризмата на пушек става осезаема. От високото виждаме група фигури да заемат места около пламналия огън – безшумни, плъзгащи се човешки фигури. Силуети, плаващи в здрача, увеличаващи броя си с всяка изминала минута. Накрая преброявам дванадесет души, мъже и жени.

Правя знак на сестричките си да се оттеглим назад. Събираме се тихомълком в просеката на изток. До падането на мрака се оглеждаме безшумно и подлсушваме разговора на натрапниците - всичките слушат предводителката си, която им нарежда да заемат позиции наоколо и очертава стратегия за унищожването на нашите четири момчета и завземането на къщата.

Предводителката е арогантна белокоса стара вещица. По всичко личи, че е много могъща, а останалите й се подчиняват безпрекословно. По тъмно вече сме наясно, че нападението над къщата започва и тези гадове са решени да унищожат нашите избраници на всяка цена. Няма да стане тая, сбъркали са в сметките - досещате се, че ние искаме да си ги защитим, хубавите момчета.

Когато групата на натрапниците започва да се подрежда за атака, ние се заемаме с малки саботажи – колкото да ги окажем от целта без да стават драми.

Роуз повдига с поглед чантата на най-близко стоящия мъж и я стоварва в огнището. Искрите припламват в чаровен танц и засипват кожената чанта, която с цвъртене се деформира. Мъжът хуква да я спаси от жарта, но се препъва в съскащ корен, оживял в нозете му под погледа на Есме. Роуз събаря един малък бор върху огнището и разпръсква жарава във всички посоки, онези са принудени да подскачат и да изтърсват въгленчета от краищата на дрехите и от обущата си.

Алис се усмихва ехидно и завършва сцената с малка мълния.

Краткотрайният момент на паника в редиците на натрапниците ни дава време да ги обградим от четири посоки, споглеждаме се и правим всичко възможно да спуснем четири бора така, че да ги обградят в клетка. Те още не виждат кой им прави мръсни номера и нервничат. Оня със запалената чанта се усеща и започва да прави заклинание за защита. Белокосата кълне и замахва с ръка, нашата ограда от борове става на трески, гласът й пресекливо дава нареждания да бъде открит врагът. Тъмнината става все по-непрогледна, онези си служат с малки мълнии за да виждат около себе си. Ние четирите се кикотим и си мислим, че сме ги побъркали здравата.

Тогава белокосата дава две-три заповеди, редиците на нашите противници се сплотяват около нея, и най-ярката мълния досега осветява територията на малката ни битка. Ние сме си позволили да бъдем твърде близо, успяват да ни видят. Погват ни една дузина вещери и вещици, работата започва да става малко страшна. Заблудили сме се, че това е обикновена сбирщина, събрана от една магьосница – оказва се, че всичките са със способности. Който колкото може, осветяват около себе си и хвърлят залпове от запалени борови игли, мълнии и огньове, за да проследят хаотичните ни движения. Ние четирите подсъзнателно се стремим да се съберем на едно място. Белокосата затваря пътя на всяка от нас с паднали гигантски дървета, така че да излезем на разчистената пътека пред къщата. Успява. Луната работи в тяхна полза. Много скоро сме обградени от цялата армия на старата вещица, осветени от ярките лууни лъчи; застанали сме гръб до гръб на пътеката и си шепнем окуражителни думи.

***

- Разбирам, че се опитвате да защитите обитателите на къщата. Ако някоя от вас си мисли, че има достатъчно мощ за да ме надвие, нека заповяда. Веднага ще премеря сили с вас. Уверена съм, че ще се справя и с четирите. Но ви моля, не ме вбесявайте повече.

Личи си, че белокосата е на ръба да си изтърве нервите. Кълбовидната мълния над главите ни променя цвета си твърде често, а това е символ на отслабващ контрол. Ей сега ще я изтърве и ще станем на купчина изгорели кокали. Опитва се да ни уговори една по една, да се махнем докато сме живи и здрави, да не си създаваме излишни проблеми заради четири „парчета месо”, както тя ги описва. С всеки следващ момент на мен ми кипва все повече и повече. Аз този Джаспър не съм го виждала даже отблизо, но вече, даже и да е урод, трябва да го имам на всяка цена. Не може да ми пристигне някаква надута пуйка и да ми нарежда да се откажа. Сестричките ми чакат аз да реша, нали аз съм на зор за мъж, и аз решавам да демонстрирам становището си нагледно. Бум, мълнията полетява наляво и армията на натрапниците намалява с двама. Как успях, и аз не знам. Явно много ми е кипнало.

Старата вещица се вбесява и дава нареждане на останалите да атакуват. Цялата пасмина стеснява кръга около нас и вече ми е ясно, че минутите ни са преброени. Напъвам мозъка за някаква защита. Сещам се за една стара хватка, която представлява нещо като нематериален щит – ами да! Четири думи бяха, бързо, бързо, бързо... да!!! Казвам ги на един дъх и успявам да пусна невидима завеса около нас четирите, ставаме недосегаеми. Пфу... почти го бях забравила това! Е, сега вече е лесно да запратим към тях цялата мощ на всички гнусотии, за които можем да се сетим. Армията на натрапниците се търкаля сразена от двете страни на пътеката и вече можем да идем до къщата без никакви пречки. Защо да чакаме до утре, това тука беше форсмажор и обещанията не важат.

Хаха, ей сега тоя Джаспър наистина ще ми е от полза, доста сили поизхарчих и най-вероятно съм се понабръчкала още малко. Мда. Хайде да те видим, Джас.

***

Приближаваме къщата с уверените крачки на победители. Този път никой не ни спира на входната врата. Влизаме в къщата, в нещо, което изглежда като трапезария. Четиримата са изправени до външните прозорци, един от друг по-объркани. Изобщо не помръдват, гледат с уплашени очи. Е, ясно, не са виждали магически битки досега. Избързвам пред останалите, хващам Джаспър за ръка и го задърпвам към стълбището.

- Трябваш ми много спешно. Важно е. Недей да се противиш..

За свое добро, Джаспър ме следва безмълвно и послушно. Показва ми вратата на спалнята си без да се налага да го питам втори път.

Отварям, дръпвам го вътре и затварям, притискам с две ръце раменете му към бялата врата и за първи път успявам да го разгледам както трябва.

Какво великолепно същество... прекрасен, прекрасен. Нито един недостатък, лицето, златото в косата, мускулите на широките рамене, които затискам към дървената повърхност, очите с тоя дълбок поглед и тези нежни мигли, и перфектно очертаните устни... Ааахх, нищо от това не се виждаше отдалеч - не знаех, че ще имам в ръцете си такъв идеален екземпляр от мъжкото население на планетата. Късметлийка съм. И не се дърпа.

Хм, да, наистина. Отделям си две секунди да оценя факта,че наистина не се дърпа. Докато се наслаждавам на късмета си, ръцете му застават на талията ми и започват да измъкват края на блузата от дънките... странно, и двамата сме започнали да треперим... Започвам да си припомням думите, които трябва да изрека малко по-късно, за да мога да се възползвам от неговата жизнена сила. Твоята сила е моя.. не, не беше така! Боже мой, не мога да си спомня!

Спирам да полагам усилия, когато устните му се впиват в моите. Горе в мозъка ми се завърта вихрушка, която изтрива всяка разумна мисъл. Ръцете му ме обгръщат и ме понасят към постелята, устните продължават да отнемат дъха ми и да обричат опитите ми за мислене на провал... малко по-късно ще пробвам пак, засега мога да не бързам, мога да се отдам и да не мисля.... О, Джаспър. Часове наред Джаспър е всичко, за което съм мечтала.

Най накрая, на зазоряване, се сещам за своята цел. Думите този път се подреждат.

Твоята сила е моя, аз съм красива и млада!

Готово, знам ги. След малко ще побелее, идва онзи момент на екстаз и забвение... момент, който е толкова негов, колкото и мой. Дишането му се учестява, идва времето, двамата се извиваме заедно като че ли сме едно и също тяло. Сега... сега.... под ръцете ми мускулите му се стягат и погледът става див...

ТВОЯТА СИЛА Е МОЯ! АЗ СЪМ КРАСИВА И МЛАДА!!!

Крещя... Затварям очи и усещам как цялата ми плът се изпълва с нов живот. Вибрациите на новите ми сили разтърсват крайниците ми в конвулсии. Над затворените си очи усещам как челото се изпъва и дори най-малката бръчица изчезва.... Той вероятно се е сринал до мен. Вече не усещам ръцете му върху себе си.

Отварям очи със съжаление, май ще се превърна във втора Есме. Много ми е мъчно за това хубаво момче. Започвам да измислям мили думи, с които да се измъкна преди да се е погледнал в огледалото. Беше великолепен, наистина великолепен. Обръщам с усилие глава за да видя как изглежда сега.

За мое учудване, златото в косите е непокътнато.

Джаспър се усмихва с лявото крайче на устата си и прошепва.

„Родово проклятие, не се стряскай. Започва от дедите ми и векове наред никой не може да се справи. - осъдени сме да преспим с млада вещица за да се разгърнат магическите ни способности. Сега вече ставам непобедим.”